Навън бурята се беше развихрила със свирепа жестокост. Безмилостния вятър свиреше в клоните на дърветата и безпощадно ги гънеше. Едва започнала, тя вече беше успяла да покрие, доскоро черна, разораната земя с бял и пухкав сняг. Но в просторната, стара семейна къща на Андрей Потапович беше уютно и топло. В гостната, стария самовар, лъснат до блясък, вече весело пуфтеше.

   - Какво ужасно време, господа. - със замислени нотки в плътния си глас, каза Андрей Потапович и въздъхна.

   Току що се беше върнал с приятелите си от лов, който можеше и да се нарече успешен, имайки предвид обстоятелствата.

   - В такава буря едва ли някой би се осмелил да припари навън.- каза Афанасий Петрович, който беше седнал до камината и блажено се протягаше.

   - Наистина. Тази буря ще ни задържи поне няколко дена тука. -обади се Сергей Андреевич, който надничаше през прозореца.

   Разговора нещо не вървеше и всички се чувстваха малко неловко. Мария Афанасиевна вече разливаше чая, поглеждайки с укор мъжката компания. Тя не одобряваше тези техни сбирки по няколко пъти в годината. Сляпо вярваше, че всички тези стари ергени оказват лошо влияние на господаря и, когото беше отгледала от дете.

   - Ако имахте жена, Андрей Потапович! - с въздишка каза тя, когато подаваше чашата на Андрей.

   - Мария, престанете с това, моля ви!

   - Но какво лошо казах!

   Андрей проследи Мария и когато вратата след нея се затвори каза с лека въздишка :

   - Мария Афанасеивна ми е почти като майка.

   - А защо, наистина досега не си се оженил, Андрей? Кандидатки никога не са ти липсвали. – обади се Владимир Яковлевич. Той беше стар приятел на Андрей още от училищните години. После заедно постъпиха в армията и за разлика от Андрей, Владимир беше вече майор, докато той си остана само един подпоручик в оставка.

   - Как да ти кажа … Не мисля , че ще ви е интересно.

  - Но защо така Андрей. Всички изгаряме от любопитство и освен това… - чуваха се гласове отвсякъде.

   Шестимата му приятели настояваха доста упорито, защото знаеха, че зад този факт се крие някаква тайна, която Андрей не беше споделял с никого.   

   - Не мисля господа, че това ще ви е интересно. Наистина!

   - Глупости, Андрей. На всички ни ще е интересно да научим тази твоя малка тайна.

   - В същност тя не е нищо особено. Но сигурно сте прави. Ще ви разкажа защо не съм се оженил досега. Това е една стара и може би банална  история и сигурно и е време да я споделя с някого. Добре, господа. Навремето бях влюбен …

 

 

 

                                                   

МАРГАРИТА

 

   Светът на Андрей се променяше и неговата петнайсетгодишна душа се тресеше от ново, странно и бурно чувство. Той беше влюбен и това го хвърляше в смут и ужас, но също така изпълваше сърцето с непознати трептения, отнасящи го към друг, нов за него свят, който се събираше в една дума – “Тя”.          

   А тя беше Маргарита. Дъщерята на дворника Иларион Макарович, весел и едър като скала човек, когото всички обожаваха, заради неговата честност и умението да помогне на всички както с добра дума, така и със златните си ръце. Битът на целия четириетажен дом се въртеше около него и като малък, Андрей смяташе, че е нещо като магьосник който се бори със злите сили обладали предметите.

   Тази представа доскоро, все още витаеше в него, а корените и отиваха назад във времето, когато беше още хлапе. Сега като си спомняше онези мигове, му се струваше смешно и наивно, но въпреки всичко сърцето му се свиваше от носталгия. Колкото и време да минеше, каквото и да правеше, Иларион Макарович щеше да си остане неразривно свързан с детския му свят. С времето, той щеше все повече да се втъкава в спомена за неговото детство и разказите, фокусите и приказките щяха да му напомнят за дните когато опознаваше света и той  беше прекрасен, изпълнен с непознати и вълшебни неща.

   Когато Иларион Макарович поправяше нещо, а Андрей и Маргарита бяха наблизо, той ги повеждаше в света на фантазията, където вратата не беше просто врата, а шкафа шкаф. Изведнъж заялата врата ставаше омагьосан вход към приказно царство, а зад нея се криеше зъл дракон. Тогава Андрей се превръщаше в юначен богатир, а Маргарита в омагьосана принцеса. Той отвеждаше детското им въображение към незнайни светове и морета.

   Разбира се, когато вратата се отвореше, зад нея имаше просто стая, но това не пречеше на Андрей да си представя, че това е още една уловка на зъл магьосник.

   Всичко това още витаеше в душата на Андрей, но вече чувстваше, че си отива с безпощадния ход на времето и нищо не можеше да го спре. Той се променяше, новите чувства го връхлитаха като свеж морски бриз и отвеждаха кораба на душата му към нови хоризонти. Те бяха вече отворили вратата на юношеството, което носеше нови чувства и нови мечти .

   Студът на сивия петербургски следобед вече беше проникнал през сивото униформено палто и прогони налегналите го мисли. Скрит от пронизващия вятър в своето убежище на отсрещния тротоар, той продължаваше търпеливо да чака Маргарита.

   Три пъти в седмицата, тя ходеше да чисти домът на една възрастна дама и още щом Андрей научи за това, всеки път я причакваше след училище. Възможността да повървят двамата сами, да чува гласът и, да я усеща до себе си, бяха за него най-приятните мигове в живота му. Едвам дочакваше краят на последния час, за да се устреми към малката ниша срещу входа на домът, където Маргарита работеше. Търпеливо чакаше да се появи и после, правейки се на разсеян, я настигаше.

   Маргарита се зави плътно с шала си, прикривайки се от пронизващия вятър, който я лъхна още с излизането. Огледа улицата и се усмихна,  когато зърна  тропащата и  свита фигура на Андрей. Отдавна беше разбрала, че техните случайни срещи му струват доста мръзнене и търпеливо чакане. Беше забелязала промяната в него, плахите погледи, смущението и възторга, когато успяваше да я разсмее. Знаеше, че е влюбен в нея и сигурно, ако и тя беше на петнайсет би била безкрайно щастлива. Но за съжаление, тя съвсем скоро щеше да навърши осемнайсет и вече осъзнаваше, че на тоя свят нещата стоят по-различно от представите и доскоро. Всеки ден разбулваше пред нея малко по малко жестокия свят на възрастните в който тя стоеше най-ниско.

   Видя, че Андрей тръгна след нея и отново се направи, че него е забелязала. Неговата любов я радваше, правеше я щастлива, но вече разбираше, че между тях има прекалено много пречки. Възрастта  беше една от тях, но не най-важната. Въпреки всичко, промените извършили се в нейното тяло, говореха сами за себе си и тя вече разбираше, че любовта не е само да вървят хванати за ръце и да говорят за пакостите, които са направили или се канят да направят. Другата още по-важна пречка, беше тяхното място в обществото. Андрей произхождаше от стар дворянски род с високо обществено положение, докато тя беше просто дъщерята на дворника, едно обикновено момиче.

   Колкото и да се бореше със себе си, при тези мисли сърцето и винаги се свиваше от непонятна болка. Тя не разбираше защо те и  причиняват такова страдание, но понякога долавяше дълбоко в себе си, че също е влюбена. Раздразнена, тя рязко се обърна и Андрей едвам не се блъсна в нея. Смутен и объркан, забелязал злобата в очите и, той не можа нищо да изстиска от сковалото се гърло. Но дори и сега, не отмести поглед от лицето и, разкрито от свлеклия се шал и подчертано от разпилялата се коса. Пронизващия поглед на големите и, кафяви очи го опари с болката и тъгата, струяща от него. Свитите и длани се бяха здраво вкопчили в краищата на шала и заедно със стиснатите плътно устни, те издаваха борбата в нея. Тя скоро приключи и лъчите на гневът, стаен в нея, го лъхна и уплаши.

   - Какво ти е, Марго? Бледа си като платно.- вместо поздрав, успя да пророни той.

   - Нищо ми няма. Просто се стреснах.- прошепна сдържано тя.

   Това успокои Андрей, но нещо му подсказваше, че това не е така. Те продължиха заедно, но вървяха без да си продумат, а мълчанието, като тъмна сянка се простря над Андрей. Чувстваше, че нещо става, но не разбираше какво.

   - Защо всеки път идваш и ме чакаш?- разкъса с въпроса си по жесток начин мълчанието.

   - Ами... Просто става случайно.- излъга плахо Андрей.

   - Лъжеш ме!- ядосано извика тя и се обърна към него. Погледа и го прониза като нажежено желязо и той изтръпна от лошо предчувствие.- Отговори ми! Знам, че всеки път стоиш отсреща и търпеливо чакаш.

   - Виж, Маргарита! Може и да си права, но ако не искаш да ме виждаш, просто кажи. – треперещ от вълнение каза той.

   - Не е това, Андрей. Ние сме приятели още от деца, но си мисля, че има нещо което трябва да ми кажеш.- каза тя меко и съжали за слабостта си. Искаше да бъде груба, предизвикателна, да го отхвърли така, че той да я забрави и да не наранява повече себе си и нея. Вярваше, че това е само едно увлечение, все пак беше момче.

   Андрей мълчеше. Те стояха на брега  на Нева, чиито черни  води се движеха в окованите от камък брегове. Той гледаше водата и не смееше да вдигне очи. Страхуваше се. Внезапна тъга го прониза и окова за секунди. Той успя да се пребори с всичко това и озарен от някаква невиждана сила каза:

   - Обичам те!-  думите му не прозвучаха по детски плахо, а изразиха цялата сила на неговите чувства. Погледа му уплаши Маргарита. Това не беше обикновен момчешки поглед, в него тя долови дълбочина и сила и за миг и се стори, че Андрей вече не е момче. За момент това я замая, сърцето и радостно затрептя от стаената надежда, но скоро се съвзе.

   - Ха-ха-ха!- разсмя се тя насила, но Андрей не го разбра.- Та ти си още хлапе. Сигурно не си се целувал още. Какво знаеш ,ти, за любовта.

   - Просто ме попита и аз ти отговорих. Нужно ли е да ми се присмиваш.- с горчивина я прекъсна той.- Може и да не съм голям, но не съм и хлапе. Почти на петнайсет съм .

   - Глупчо. Ти нищо още не разбираш.

   -Разбирам, че ти не ме обичаш, щом се държиш така с мен.

   Андрей едвам сдържаше сълзите и сега пред Маргарита наистина стоеше едно момче, изпълнено с болка. Обзе я жалост и тя нежно каза:

   - Ти си наистина симпатичен, но не изпитвам нищо към теб, освен приятелство. Ти си ми бил и винаги ще ми бъдеш най-добрия приятел.

   Андрей, обзет от болката си, не забеляза влагата в очите и, едвам сдържана от увереността, че така трябва. Беше се обърнал с гръб, за да овладее своите сълзи, една от която се стичаше издайнически по лицето. Когато се успокои, той се обърна и тихо каза:

   -Поне си честна! Искам да знаеш, че винаги ще те обичам и ще те чакам, Ако някога ме обикнеш.

   След тези думи той си тръгна и остави сълзите да облекчат болката сковала душата му. Погледа на Маргарита го следваше и против волята и, цялото и същество мълчаливо крещеше в нея: “Андрей, върни се!”, но от устните не се пророни и звук.

   Андрей се въртеше в тъмнината и не можеше да заспи. Душата му по детски не можеше да приеме станалото и все още се надяваше всичко да се промени по вълшебен начин. Детето в него вярваше в чудо и тази надежда, той се стараеше по всякакъв начин да подхранва.   

   Стъпките на баща му отекнаха в коридора и не след дълго до него долетя и гласът на майка му, даваща инструкции на прислужницата. Когато приключи, тя тихо открехна вратата на стаята му и се приближи. Оправи завивката на правещия се на заспал Андрей и също така тихо излезе.

   Настъпилата скоро тишина не можа да го преспи и той се въртеше в леглото, а мислите му подскачаха хаотично. Обзе го непреодолимо желание да види отново Маргарита. То растеше с всяка изминала секунда, докато не стана толкова силно, че той не можеше да не му се подчини.

   Измъкна се предпазливо от къщи и тихо се спусна по стълбите. Навън беше студено и въпреки, че върху пижамата си беше наметнал само палтото, не го усети. Целия гореше от вълнение и възбуда и те потискаха осезанието му.

   В малкото вътрешно дворче беше тъмно. Само от прозореца на Степан Григориевич се открояваше на белия сняг голямо жълто петно. Това не учуди Андрей, защото той си беше странен човек, при това художник. За него говореха какво ли не, но той го харесваше и все пак малко се боеше. Високата и кльощава фигура в раздърпани дрехи с трескаво горящи от необясним плам очи, караха хлапетата да се разбягват с писъци, придружени от гръмогласния му глас. При това той обикновено клатеше заплашително главата с бухнала и рошава коса, буботейки:

   - Ах, дяволи. Ще ми пакостите.

   Детските пакости си бяха отишли, но сега Андрей и приятелите му бяха открили нещо ново в неговата квартира. С напрегнато внимание надзъртаха през прозореца му привлечени от голата женска плът на неговите модели.

   Маргарита живееше на втория етаж. Стаята и беше над прозореца на Степан Григориевич и Андрей пристъпи към дървото, извисяващо се до третия етаж, с малко несигурна крачка. Когато изкачи първите два клона и се изравни със светлината, не издържа и надникна. Без малко да падне, когато това което видя достигна съзнанието му. Дъхът му секна и той впи до болка пръсти в грапавата кора на дървото.

   През отворената кухненска врата се виждаше легло, окъпано в светлина. То сияеше в червено и разхвърляше магнетична енергия на еротика и страст. Тази енергия се събираше и материализираше в красива млада девойка седнала на леглото и подпряла сгънатите си крака на една табуретка до него. Светлината, отразената и директната, сякаш изтъкаваше тялото и, като създаваше илюзията че е безплътна.

   Тази девойка беше Маргарита и неволно Андрей пиеше от нея с очи и не можеше да се насити. В този миг, плъзгайки поглед по тялото и, оформено от светлосенките, той разбра, че тя вече е жена.   

   Лицето и със загадъчно изражение тънеше наполовина в сянка, но погледа и блестеше и пронизваше с тайнственост. Овала на гърдите изпъкваше в бледожълти тонове и плавно преливаше с плътната сянка спускаща се надолу. Тя достигаше бедрата и се сгъстяваше, прикривайки, но не заличавайки и подканяйки въображението, въпреки волята му, да дорисува нежните очертания на женската същност, затаена между тях.

   - Маргарита!- извика Степан изведнъж.

   - Какво има?

   - Мърдаш. Вечно мърдаш.

   - Глупости, Степан. От три дни се потиш над тази картина и все нещо не ти е наред.

   - Какво разбираш от изкуство!- извика той ядосан и хвърли четката. Закрачи по стаята нервно, като хвърляше бързи погледи на Маргарита.

   - Знам какъв ти е проблема, но ти не искаш да го разбереш.- каза тя като се отпусна.

   - Какъв? Какъв ми е проблема?- отново извика той и се приближи към нея. Вътрешен огън изгаряше концентрацията му и изпъваше нервите.  

   Маргарита се усмихна загадъчно. Проведе ръка по бедрото си и я промуши в слабините.

   - Ти ме желаеш. Искаш ме толкова много, че това те побърква. Желаеш това тяло, копнееш да го имаш, но се боиш и това те побърква.

   - Защо?- изкрещя той и огънят в очите му блесна като мълния.

   Погледа на Маргарита неочаквано се замъгли. Противоречието в нея се надигна и доскоро бликащото кокетство изчезна. Тя стана за да прогони нахлуващата тъга и тръгна към кухнята, като се наметна с палтото си.

   Андрей панически се долепи плътно до грапавия ствол на дървото, страхувайки се да не го забележи. Следеше всяко нейно движение с напрегнато внимание и колкото повече се приближаваше, толкова по-силно биеше сърцето му.

   Тя докосна с ръка чайника и като се увери, че още е топъл, си наля чай. Решението, което досега беше тляло в нея и за момент се

беше изгубило, сега отново се разгаряше. Устните и се изпънаха в съблазняваща усмивка и тя рязко се обърна. На вратата  спря и се облегна на касата. През не закопчания балтон, голото и тяло съблазнително белееше на черния му фон.

   Отпи от чашата и погледна Степан. Този поглед го опари и той се хвърли към нея, готов да я сграбчи и разкъса, като див звяр, но се овладя в последния момент и юмрука му се стовари до нея.

   - Маргарита! Защо така ме измъчваш?

   - Ти сам се измъчваш.- отвърна тя. Кракът и бавно се надигаше нагоре, опрян с ходило на касата и небрежно отпивайки, тя разтвори с него балтона, разкривайки тъмния триъгълник от косъмчета покриващи венериния хълм, под който се криеше нежната плът на половите устни.

   - Престани. Чуваш ли!- извика отново Степан, заплашително доближил лице до нея.- Не те искам.

   - Искаш ме, но не само тялото. Искаш и любовта ми, но нея не мога да ти дам.

   - Развратна кучка.- процеди той през зъби.

   Това забавляваше Маргарита и тя спокойно постави чашата на един стол и тръгна към леглото. Излегна се без да съблича палтото, като само отметна долния му край, оставяйки дразнещите желанието очертания на половия орган на показ.

   Степан крачеше по стаята борейки се със себе си. Щом погледнеше Маргарита, срещаше нейния подканящ поглед, но нейната младост още го спираше. Колебанието, че може да и бъде баща не му даваше мира и не спираше да го терзае, но мъжът в него надделяваше и скоро щеше да победи.

   - Върви си, моля те!- прошепна той накрая. Беше спрял до нея и неочаквано рухна на колене.

   - Вземи ме, Степан.- каза отново тя.- Искам да го направиш. Искам просто да ме изчукаш.

   - Ти си дявол.- с приглушен глас отвърна той.

   Тя се изправи и седна на ръба на леглото срещу Степан. Ръцете и погалиха рошавата коса на коленичилия пред нея мъж. Бавно тя ги провираше през косата му, чувстваше как нервите му се отпускат. 

Скоро почувства докосването на устните му по бедрата си. Това беше знак и тя му се подчини. Разтвори ги бавно, като не спираше да го гали, страхувайки се, че той може да се разколебае. Чувстваше как милувките му се приближават и наелектризират слабините и. Чакаше с нетърпение мига, когато езика му ще докосне и разтвори устните, скрити там и жадуващи ласка.

   Степан се доближаваше и Маргарита се отпускаше назад, прималяла. Когато тялото и блажено се отпусна на леглото, езика на Степан вече галеше топчицата на клитора, набъбнал в гънките на влажните срамни устни. Те бяха разтворени, нежната им плът розовееше и очакваше сладострастното докосване.

   Те не чакаха дълго. Степан се върна надолу по разтворената пътечка и хищно, изпълнен с нетърпение, заби език в полуотворения отвор на влагалището. Неговите ласки изпращаха огнени вълни по тялото и с нарастваща амплитуда. Вкусът на соковете и го наелектризираше и както при нея, така и в него напрежението растеше.

   Когато се откъсна от нея, Маргарита затвори очи в очакване,  прималяла от случващото се. Стори и се, че мина цяла вечност, преди да почувства твърдата главичка на члена му да се плъзга по тръпнещата долина на устните към отвора на жадуващата да го приеме, закътана пещера.

   Тиха въздишка се изтръгна непроизволно от устните и, когато Степан разтвори влагалището и проникна в нея. С внимателен натиск, той преодоля девствената ципа и влезе в нея. Насладата, примесена с болка, принуди Маргарита непроизволно да извика.

   Известно време, Степан, като хипнотизиран гледаше, как члена му се плъзга по плътно засмукалите го устни. Те го покриваха с влагата си и той блестеше на светлината. Тясното, не изпитвало досега мъжка ласка, влагалище силно притискаше члена му и го превъзбуждаше, затова той често спираше, за да не свърши твърде бързо.

   Надвеси се над нея, когато се насити на гледката и сега сетивата му се изпълниха с плавните линии на младото и тяло. При всяко проникване в нея се надвесваше и устните  му докосваха набъбналите зърна на стегнатите гърди. Тялото и  се поклащаше от  тласъците му, а по лицето и играеше щастлива усмивка, изтръгната от непознатото досега чувство на половия акт.

   Той я дразнеше умело и тя едвам издържаше напиращото желание да свърши и да се отдаде на насладата от края. Тръпката и беше достигнала своя апогей и обзета от нетърпение, тя обви с глезени кръста му, притисна го силно към себе и го принуди с няколко мощни тласъка да я изведе на върха. Тя почувства непознатите досега трептения на мъжкия полов орган, пулсиращ и изригващ в нея.

   Всичко беше приключило, но те още дълго лежаха отпуснати. Неочаквано Маргарита се освободи от Степан, загърна се в палтото и избяга от стаята. Андрей не можа да види това. Гледката на това, как момичето, което обича, се отдава на друг го изпълни с болка и гняв. Не разбираше защо става така, а и него интересуваше. Хаос, мъка и обида се вихреха в душата му и той копнееше за малко покой.

   Той скочи от дървото, а сълзите му необезпокоявани се стичаха по лицето. Беше се вкочанил от студ и едва сега забеляза, че бял пухкав сняг беше покрил всичко. Треперещ, Андрей стоя още дълго под снега, покриващ всичко наоколо. Искаше му се да се разбеснее, да троши и вика с цяло гърло и това, може би, би било най-доброто решение, но той го овладя. С огромно усилие преглътна огромната буца заседнала на гърлото му и тръгна към къщи.

   Засили се и със замах взе да изкачва стълбите, когато едва не падна. Пред него неочаквано се изпречи Маргарита, сгушена в палтото си. Тя седеше на стълбите пред своята врата, потънала в размисъл. Андрей спря пред нея, беше я стреснал, това си личеше по проблесналата изненада в очите. Изглежда най-малко беше очаквала да го срещне сега. Тя го гледаше с тъга и срам. Поиска да каже нещо, но Андрей я подмина и побягна нагоре. Изведнъж тя разбра всичко. Той я беше видял, сети се неочаквано за дървото по което, някога като деца се бяха промъквали в стаята и.

   Андрей се разболя тежко. Доктора не даваше никакви надежди, но той оцеля. Когато се оправи достатъчно за да излезе навън, отиде до вратата на Маргарита. Дълго стоя в нерешителност и когато
почука, най-накрая, му отвори непозната жена.

   Андрей не каза нищо, обърна се и си отиде. Не видя повече Маргарита, но спомена за нея остана жив. Дори това, което беше видял през прозореца избледня и някак стана незначително и маловажно. В него остана само любовта, която той пазеше в сърцето си и осмисляше живота му.