Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.06.2015 03:05 - 2009
Автор: thewildrose Категория: Лични дневници   
Прочетен: 573 Коментари: 0 Гласове:
0



Молитва
Димчо Дебелянов

Сложи ръка на мойте устни,
когато, морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае;
сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачертна.


РЕВНОСТ

Прости, до днес не те обичах, 
тъй както заслужаваш ти. 
Съвсем ми беше безразлично 
дали съм ти любим. Прости! 
Дори не те и забелязвах, 
че съще ствуваш покрай мен. 
Не те ревнувах, нито пазих. 
Живеех с тебе ден за ден. 
И честичко сам в други влюбен, 
не страдах от страха нелеп, 
че може и да те загубя, 
и да се влюбя... тъкмо в теб. 
До днес. Но днес, незнайно как тъй, 
един случаен джентълмен 
ти хвърли погледче за кратко 
и ти направи комплимент. 
Дали на мен тъй ми се стори, 
или пък тъй си бе, не знам, 
но пръв път друг ми заговори, 
че имам хубава жена. 
Че е харесвана, че грее 
с особен чар, очи и глас, 
че другите съзират в нея 
туй, що недосъзрях аз... 
И го съзрях. В един миг. С хубост 
невиждана те аз видях. 
- Нима, нима ще те изгубя? - 
си викнах сам във адски страх. 
Нима?!... Но нещо по-нелеко 
удари мисълта ми с чук: 
какъв скъперник е човекът - 
цени безценното до него 
едва щом му посегне друг!  

 
ОТ ДНЕС НАТАТЪК

До днеска любовта ни беше тиха -

спокойна като лятната река

и като зима без свирепи вихри,

и като пролет, будна под снега.

И се въртяха пролети и зими.

Търкаляха се бавно нощ и ден.

А аз дори забравях, че те има,

защото беше винаги край мен.

Защото като сянка неотлъчна

ме следваше във лош и хубав час.

Чак днес разбирам колко било мъчно

без сянката си да живея аз.

От днес нататък като клон прекършен

аз ще те чакам сам насред света.

За всички любовта с раздяла свършва.

За мен и теб с раздяла почва тя.

Едно момиче срещу мен стоеше от момче сърцето й бе разбито, но за него още то туптеше.
Тя обичаше го опорито и през сълзи ми разказа, че влюбена е до полуда, че за него всичко дава,
че не може да го мрази... и на чудо се надява. Пита ме какво да прави, дали за него да се бори, дали да го забрави и да спре да му говори...
но нищо аз не отговорих въпроса беше много сложен... няма смисъл да се бори, но да го забрави тя не може. Жал ми е за нея, че трябва така да страда.
Ръка подадох, но се спрях...разделяше ни стъклена преграда! Аз пред огледалото стоях...

Ангел
Небето е дълбоко, небето е тъмно. Светлината на звездите е толкова слаба. Когато погледна нагоре, се изпълвам със страх от този самотен свят. и не виждам причина да упорствам. Няма причина да се усмихна или да пролея сълза.
Полунощ е. Не мога да заспя. В главата си като на лента превъртам един и същи момент - когато за пръв път зърнах неговите очи. Дали бе сън, или съвсем наяве бе това? Ах, тези очи! Така чисти и невинни. Огледаш ли се в тях, ти потъваш, плуваш, плуваш, но не стигаш бряг. Косите му - те са по-фини и меки от облачетата в небето. Устните - ах, как искам да ги вкуся! Гласът му - топъл и благ. Усмивката му слънцето засенчва, а допирът му, когато ме прегръща, ме кара да изгарям... Той е ангел, но какво ли прави на Земята? За мен ли е дошъл? Да ме отведе в Рая? Защо тогава ме наказва тъй жестоко? Защо прекрасните очи са слепи? Защо към мен студен е като лед? Защо се крие? нима се страхува или пък го боли? Раздаде той сърцето си без жал, забравяйки кому какво е дал. Искам да му дам очите си, за да види красотата. Ще му деам сърцето си, за да обича отново. Копнея да заспя, защото единствено в съня съм истински щастлива. Там той е мой и мога да му кажа всичко, дори и най-съкровените си желания и тайни. Обичам го, защото е прекрасен, защото умее да се шегува и в най-тъжните моменти успява да върне усмивката на лицето ми, защото е нежен и деликатен, защото стопли моето сърце, защото...
Сигурно съм заспала.Отварям очи. Сутрин е. Моят паднал си е отишъл. Не ми е тъжно. Е, може би мъничко. Когато пак затворя очи, той отново ще е само мой. Може да е прекалено оптимистично, но знам, че някой ден той ще прогледне отново и ще вижда само мен, ще се буди и заспива с мисълта за мен. И знам, че в този ден сънищата ми ще се превърнат в реалност и никога вече няма да гледам небето със страх.


Това е моята история. Дори не знам защо пиша. Искам да излея всичко с надеждата нещо да се подоби и да ми олекне. Това е историята на едно момиче. История за една несподелена любов. Шекспир е казал: "Живеят само влюбените. Останалите просто съществуват!" Тогава защо не се чувствам жива? Та аз дори не съществувам! Аз съм мъртва, труп съм на десет метра под земята. До тук ме докара любовта! Тя ме разяжда отвътре, побърква ме!Той просто не ме забелязва, отбягва ме! Когато се видим, той почти не ми говори, не ме поглежда дори. Чувствам се като най-грозното същество на планетата, най-противното и най-отблъскващото. Държи се сякаш много лошо съм го обидила. И този Ад трае вече година. От година аз се залъгвам, че той не е за мен, че е прекалено съвършен... Сигурно ще кажете, че съвършени хора няма, както каза той в един наш разговор. Тогава защо не виждам никакви дефекти в него? От доста време играя роля, роля, която ми дотегна! Смеех се макар че вътрешно крещях. Правех се на щастлива, макар че не бях. Наранена съм и то много. Уморих се от безразборни връзки с надеждата да намеря моя Весо в някой друг. Това така и не стана. Лутах се, търсих ли, търсих, а него все го нямаше. В желанието си да си замажа очите за недостатъците на неговите "заместници" започвах да искам още и още внимание и това ме докара до самота. Един ден се появи малък лъч надежда, но Тя отново я засенчи, отново я стъпка, изпепели я. Ти отново я срещна и моята надежда угасна сякаш са я замерили с кофа ледено студена вода. Историята започна да се повтаря. И тук започвам да се критикувам: "По дяволите, какво ми има?" Поне да ми каже защо ме отблъсква! Но той няма да ми го каже никога, защото не знае, че го искам, не знае, че той е смисълът на живота ми. И в този момент започват да падат първите сълзи... сълзите, които за секунда стават много... прекалено много!И си мисля: "Глупачка, за какво плачеш?! Престани!" Но не мога... и плача. Ще трябва пак да крия мокрото си лице с онази стара маска на безразличие и престорена усмивка, за да може Той да е щастлив за две седмици. Боже, а толкова много искам да го направя истински щастлив, но Той - Той просто иска Нея, другата. А Тя... Тя... На Нея не й е нужен. За нея той просто е поредният "Еверест". Боли ме! Не искам повече да страда! Не искам повече да страдам! Не мога да преглъщам още отрова... Обичам го, но това няма значение... 
Продължавам, не спирам да мисля за момчето, което винаги съм мечтала, момчето, което никога няма да имам! Остават ми само болката и дузина носни кърпички...

Повече от година тая в себе си най-дълбоката и страшна рана. Наръгано без жал от студения ти остър поглед, то и до днес кърви. Раната не иска да зарастне... Превързах го с излъгани надежди, с илюзии и разбити мечти, но то все повече кърви. Душата ми се превърна в тъжен черен лебед, плуващ в кървавото езеро на сърцето ми. Нима не знаеш, че боли? Знаеш, но нехаеш! Всяка нощ на сън протягам длани аз към теб, а ти си все тъй студен! Нима не знаеш, че си небето за мен? Но небето е лъжа, една илюзия на моето ежедневие. Тя го погуби със своята отрова и сега той лее киселинни дъждове по мен. Изгарям, но нека стана пепел, Боже, нека да умра!!! Щом любовта ми носи само болка, нека в гроба с мен да гние тя.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: thewildrose
Категория: Лични дневници
Прочетен: 485405
Постинги: 293
Коментари: 438
Гласове: 759
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031