Роден преди пет века от безсмъртното перо на Мигел де Сервантес, образът на Дон Кихот днес често поражда спорове, размисли и нови тълкувания. Дали пренесен във времето ние с нещо сме променили първообраза на героя, виждайки в отделни моменти на битието си част от него в себе си, или на човека до нас? Разсъжденията за непреходните общочовешки ценности и добродетели доминират в едно ново, осъвременено възприемане на този образ.

Ликът на Дон Kихот, гротескно обрисуван в различни рицарски подвизи, далечни по смисъл и време от нас, не може да скрие или замаскира идеята на Сервантес да опише типаж, обикновено обитаващ, а именно във всекидневната реалност на съвремието. И някак простичко си спомняме, че той – Дон Кихот  говори и за нас:”Удобствата, разкошът и почивката са измислени за изнежените дворяни, а трудът, грижите и оръжието са създадени за ония, които светът нарича странствуващи рицари, и колкото недостоен, аз съм един от тях, макар и най-дребният.” Та нима нашият живот не е изпъстрен в търсене, в труд и грижи? Нима точно сега не сме тръгнали по света да търсим своето щастие и късмет? Не сме ли се въоръжили с частица от Дон Кихотовия оптимизъм и непреклонност? Не по-малко от него и ние вярваме, че „съдбата винаги оставя в хорските беди вратичка отворена, пред която може да се потърси утеха...”

Нашият непоправим оптимизъм за бъдещето и мярата ни за приобщаване в общество извън пределите на страната ни са вписани съвсем простичко в нравоучителните съвети на Дон Кихот към Санчо:”Знай, Санчо, че не си нищо повече от другите хора, ако не вършиш нещо повече от тях. Всичките тия бури, през които минахме са знак, че времето ще се поправи и че ще ни тръгне добре. Защото не е възможно, злото или доброто да са дълготрайни и щом злото е траяло дълго, доброто вече е наблизо...” Това е простичка философия на надеждата и вярата в доброто, във вечния кръговрат, борба на противоположностите, в която вече няма нужда да ни убеждават!

Вярващи в божественото начало и в християнските ценности вече възприемаме, че „всеки носи собствения си грях, има Бог на небето, който да се грижи – да накаже злия и да награди добрия и не е редно честни хора да стават палачи на подобните си, особено ако нямат нищо общо с тях...” Може би в това е скрита концепцията за отмяна на смъртното наказание у нас в предишното десетилетие. Това в други държави и общности е факт с по-ранна дата. Вярата в Божието възмездие, а за невярващите в Бог – природното възмездие придобива по-зрял и хуманен характер.

Нима възприетия ден за прошка по християнски не е израз на един по-мирен и по-човечен свят, или на преодоляване на противоречия, обтягащи отношенията ни дори с най-близките ни хора? А той – Дон Кихот е и християнски мъдър в съветите си:”Лош християнин си, Санчо, защото никога не забравяш обидите, които са ти нанесли. Трябва да знаеш прочее, че щедрите и великодушни сърца не отдават значение на подобни детинщини...”

Внимание, топлота, грижи... Всеки ден някой прави нещо за нас без да чака благодарност и признателност. Тихо и безмълвно ние приемаме това за даденост. Виждаме ли достатъчно добре как винаги всеотдаен за нас е този, който ни обича? Дали успяваме да стоплим сърцето му с едно-едничко простичко:”Благодаря!” всеки път? Или отминаваме и... забравяме? Но можем ли тогава да забравим как добронамерено и нравоучително Дон Кихот препоръчва:”Благородните хора остават признателни за доброто, което им се прави и един от греховете, които най-вече оскърбява Бога е неблагодарността...”

Понякога на всеки от нас се е случвало да преттърпи загуба, душевно корабокрушение или нещо, което се е оказало неблагоприятно влияние за емоционалното му състояние. Тогава сякаш изгубил почва под краката си, се страхуваш да предприемеш каквото и да било, за да не сбъркаш отново... Страх от неизвестността, от бъдещето ти пречи да се справиш с елементарни проблеми. Страх ли? Какъв страх? А ако вече знаеш урока на Дон Кихот по безстрашие? Страхът, който те е налегнал, ти пречи да виждаш и да чуваш правилно. Защото едно от действията на страха е да смущава чувствата и да не позволява на човека да вижда нещата такива, каквито са. Щом толкова се боиш, дръпни се настрана... Ентусиасти ли сме днес тийнеиджърите? Може би, но толкова... толкова, колкото Дон Кихот – не! Искат да сме разумни. Как тогава? Най-рядко разумът е съчетан с ентусиазъм! Ентусиазмът присъства в нашето въображение, в нашите фантазии, в игрите, които все още играем... Само че Дон Кихот не е тийнеиджър – той е възрастен! Не, все още не съм срещнала толкова ентусиазиран възластен, така че да проумея до какво води това.

Безсмъртните мисли на Сервантес в изказ на свободолюбивия дух на неговия герой:”Свободата, Санчо, е един от най-скъпоценните дарове, които небето е дало на хората...” си струват да бъдат запомнени от всеки човек, защото съм убедена, че над всичко, което ни трябва, за да бъдем щастливи и пълноценни като хора, стои свободата!

Еднообразното ни динамично ежедневие не ни позволява да забележим накъде сме се запътили, къде сме се отклонили по пътя на егоизма и сме потънали в джунглата на човешкото безразличие. Така всеки, който носи в себе си идеалите на честта, свободата, красотата, справедливостта и любовта изглежда луд в очите на прагматично-ориентираните хора.

От друга страна, колкото и да е красив светът на илюзията, той неизбежно откъсва човека от живота и ражда траги-комичността. Вечната житейска дилема за това как е по-достойно да се живее – дали с мъдра лудост или с пошла трезвост има своето разрешение, съобразно с морала на всяко време, а ключ към общочовешкото и ценното е образът на безумния мъдрец Дон Кихот, чийто светъл идеал са справедливост и свобода подлежи единствено на преосмисляне.